Не мога да ви слушам вече, ако исках да ми е гадно щях да отида на училище.
- Роуз, върни се тук, никъде няма да ходиш!
- Нищо не можеш да ми заповядаш, ако беше толкова загрижена за мен да не беше ме карала да се местя в тъпия град!
- Знаеш, че така трябваше, тук имам по-добра работа и нищо не ни липсва!
- Приятелите ми липсват, не можеш да ме доведеш в град, който мразя и да очакваш да съм ти вечно благодарна! Знаеш, че тук не ми харесва, защо ме до-мъкнахте?
- Том, кажи нещо!
Но Том се беше просълзил, той не можеше да разбере какво става и защо живота му така пропадаше. Виждаше дъщеря си - нещастна и обляна в сълзи и жена си, която беше толкова заета с работата си и с това да вика… Натъжи се още повече. Том не можеше да разбере защо животът му и този на близките му се е превърнал в гнило дърво. Той търсеше вината единствено в себе си и не бе-ше готов да приеме факта, че всичко пропадаше…
- Роузи, върни се и ще поговорим, скъпа… Всичко ще бъде наред!
- Всичко отива на зле, не искам повече да е така! Писна ми да съм аутсайдер и да слушам командите ви… Писна ми!
- Хайде, спри се…
В очите на бащата на Роуз се четеше истинска скръб. Той усети, че с ни-що не може да помогне на дъщеря си и още повече го заболя.
Вратата се хлопна и родителите на Роуз видяха само как тя излиза.
Момичето страшно много обичаше родителите си, но не можеше да ди-ша от цялата тази нежеланост от страна на майка й и прекалената обич на баща си. Самата тя не можеше да си обясни тревогите си и най-вече това, че е само на шестнайсет, а вече не й се живее…
Варна беше голям град. Роуз се чудеше на къде да поеме. Тя имаше сво-бодата си, но не знаеше как да я използва, а може и да се страхуваше да има то-ва, което иска. Оприличаваше морската столица на един огромен похлупак, който я притискаше и затова я мразеше.
Огледа се. Знаеше, че рано или късно баща й ще я потърси, но засега тя искаше да остане сама и да помисли какво да прави.
Спорът й с майка й беше почнал по обичайния глупав начин - чистене, дрехи, чинии… всичките младежки дивотии, но сега Роуз трябваше да си ги преживее сама.
Беше в огромен град, а огромното й сърце беше празно. Нямаше прияте-ли, нямаше нищо… Освен родителите си, тя не познаваше никой. Това й теже-ше много и се чувстваше доста самотна.
Както и да е…, докато търсеше къде да отиде, откри, че е станало пре-калено късно за пейки и кафененца - все пак беше само на шестнайсет и съвсем сама из огромната пустош. Отиде до морето и почна да крачи по брега с надеж-дата да намери място, където да седне.
Не знаеше обаче, че баща й вече я търси и с тъга на сърцето се молеше тя да е добре.
- Толкова са сладки, когато ти купуват сладолед, но са нетърпими, когато не те слушат за проблемите ти, а те занимават с техните…
Ставаше хладно и морето почна да прегръща брега. Роуз се поогледа на-около, с надеждата да намери подходящо място. Напред се виждаше само висо-кият фар, който осветяваше всичко.
- Ами да! И без това захладнява, там до него поне ще съм на спокойствие.
Тръгна тя нататък, но една вълна намокри краката и дънките й.
- Дори не бях близо до морето. Явно се задава буря! Намерих и аз кога да се правя на сърдита! - и продължи да върви към фара.
В това време бащата на Роуз се поболяваше да я търси. Той не познава-ше добре дъщеря си. Подобно на американците, той постоянно работеше. Беше моряк и пътуваше често. Понякога се прибираше три-четири пъти в годината за по няколко дни. Сега се беше върнал в България от месец и беше прекарал с дъ-щеря си време, колкото да разбере какъв сладолед предпочита.
Бащата се замисли и реши да пробва с мястото, на което той би отишъл в такъв момент - до морето.
- Ало, Лиз, кажи Роуз прибра ли се?
- Не, разтревожих се и аз, потърси я, моля те, че става ветровито и май ще за-вали.
- Ще я намеря, не се тревожи! Още преди да почне дъжда ще си бъдем вкъщи.
Том се отзова в морската градина и понеже още не познаваше добре града, едва успя да излезе от нея. Притеснението му се усили като видя черните облаци в небето, които се открояваха, въпреки че бе тъмно. Вече започна да се чува и тътен като от корема на гладен германски турист.
А Роуз вече беше стигнала фара и доста се беше намокрила от разбива-щите се в буната вълни. Злото море се разливаше като нестабилна гигантска ча-ша бира. Вълните се бяха появили, още когато видя морето и самотното момиче си помисли, че май ще трябва да остане до фара, докато помисли малко, пък и докато спре бурята.
Светлината от маяка я осветяваше и баща й, който беше вече на плажа, я видя!
- Знаех си, ето го моето момиче!
Ето че и Том целият беше вир вода от разбушувалото се море, но беше твърдо решен да се прибере с дъщеря си.
- Роооууууз! - извика той няколко пъти, но дъщеря му беше още прекалено далече, за да го чуе, пък и морето и небето сякаш се бяха съюзили.
Той продължаваше напред и след малко се видя стъпил здраво на буна-та, която беше единствената преграда пред разбушувалите се вълни да залеят морската гара. Все пак, това беше единствения път-страшен, но водещ към фа-ра, където беше дъщеря му.
Вълните ставаха все по-големи и заливаха с грозен тътен смешното чо-вешко творение, по което се опитваше да мине бащата. Скоро той разбра, че трябва да поизчака, защото беше невъзможно да се задържи върху цимента.
Вълните се разбиваха неумолимо и всяка следваща беше по-голяма от предната. Морето се бунтуваше и ставаше все по-опасно.
Том виждаше как развихрилата се вода помиташе всичко пред него по буната. Просто беше попаднал в капан-нито можеше да продължи, нито да се върне на брега.
Ето, че и заваля! Роуз се прислони и приседна в подножието на фара, а той беше толкова зловещ с неговата остра нечовешка светлина. Наоколо няма-ше никого, освен баща й, но тя не подозираше за него и усети как ужасът започ-на да я завладява.
Том сякаш усети това и реши, каквото и да се случи да продължи нап-ред.
- Щом Роузи е преминала-и аз ще успея! - си каза за насърчаване той.
Бащата не се страхуваше от разбеснялата се вода, но въпреки че беше опитен моряк, воден от обичта си към своето малко момиче, пропускаше факта, че когато Роуз беше преминала по буната, все още вълните са били малки. Сега те вече надвишаваха по височина двуетажна сграда.
Все пак, с много усилия и късмет, бащата бавно напредваше. Въпреки, че не вярваше дъщеря му да го чуе, извика с все сила: - Роооуууз!
- Татко!? Татко, ти ли си?-се сепна от уплаха Роуз.
- Къде си, Роуз!
- Тук, но не идвай! Много е опасно! Прибирай се! Аз утре ще се прибера! - закрещя момичето между тласъците на вълните, които погълнаха гласа й.
Но един родител никога не би оставил детето си, особено в такава опас-на ситуация.
Бурята още се разбушува. Всичко - водата, морето, небето, дъждът - се превръщаше в поглъщаща страшна тъмнина.
- Идвам, Роуз, само чакай там и не мърдай!
- Татко, тръгвай! Не можеш да минеш! Няма смисъл! Утре, рано ще се при-бера!
- Спокойно, не може да е толкова страшно! - уморено промълви бащата по-скоро на себе си.
Морето още се разбушува. Сякаш бурята се нуждаеше от жертва. Всич-ко стана черно. Светкавици промушваха морето, гръмотевиците заглушаваха дори мощните тласъци на водата.
Цялата бащинска обич тласна Том напред, през вълните. Роуз се взира-ше с ужас и едва забелязваше сред черната вода силуета на баща си. Все пак, докато го виждаше, беше що годе спокойна.
Вълна! Ето и втора! Черната пяна покри всичко!
Тя по-скоро отгатна, отколкото чу: - Рооузииии! Помощ!
- Какво става?! Татко, къде си?! - отчаяно се опитваше да разбере момичето.
- Таткооооооо, къде си, таткоооо?! Таткооооооооооо!
◙◙◙◙◙◙
Вестник “Черноморски глас”съобщава в своята криминална хроника: “Днес, в 12,15 часа, близо до Морска гара беше намерено тялото на 41-годишния Том Хамилтън, умрял от удавяне. Тялото било намерено от младежи. Жената на починалия, Лиз Хамилтън е изпаднала в шок, а дъщеря им е в неизвестност. В близост до фара полицията е открила медальон със снимката на Том и Лиз Хамилтън. Криминалистите смятат, че той е принадлежал на изчезналото момиче, както и сандалът, намерен в близост до камъните под фара. Полицията е на мнение, че девойката също е мъртва.”
