Искате ли да ви разкажа как един град уби лудостта си?Обърках ли ви...?Аз съм объркана също.
Това се случи на 19ти февруари.Честваха се 137 години от смъртта на Апостола-Васил Левски.Тържеството на площада беше страхотно.Купища хора:стари,млади,щастливи,луди...Изправени най-отпредстояха националистите на града.Вееха знамена и пееха песни.Националисти-горди,силни,с кубинки и шапки.Слянцето печеше в очите им.А те бяха горди!Изправени пред паметника на дякона...Горди!
Стичаха се хора да поднасят цветя.Пред паметника се червенееше път от карамфили.Къдреви с кървави цветове.Четни,красиви,изящни.Минута мълчание..и всички долу на колене пред светеца на България.С благодарност,че сме тук сега...Гордост!
Церемонията свърши.Градът се разпръсна,а цветята останаха,червени и будни.
Бях запазила едно цвете.Държах го и пресичах усмихната центъра.Слънцето озари тоди ден на възхвала.Светлина целуваше земята и макар калта,всички бяхме усмихнати.Срещу мен с леко лакатушене вървеше Тя.Слаба,чорлава,мургава.Мръсна и изцапана.Викаха й Лудата.Тя беше луда.Луда,гладна,слаба и невинна.Не беше горда,но беше щастлива.Люлееше се с вятъра и бе толкова слаба...Приближих се към нея и й подадох карамфила,който пазех.Очите й играеха,,Бог да те пази,,-прошепна тя и завървя нагоре,а аз надолу.
Денят свърши.Нощта дойде.Градът спеше,а паметникът стоеше.По центъра бе тихо.Единствено Лудата стоеше на пейка в градината пред паметника и си говереше сама...
По едно време се чуха крясъци.Пиянски песни и глъч.Бяха националистите.Пияни,ухилени,горди...Видяха карамфила в ръката на Лудата и се сопнаха..
-Ей,какво правиш ти там?-извика един от тях.
Жената се изплаши,започна да говори,но бързо,стреснато и объркано.Нищо не й се разбираше...изведнъж се чу:
-Тя краде цветята.Смърт!Да й дадем да се разбере..!
Всичките 10 момчета затичаха със стегнатите си кубинки към жената.Един я хвана за косата и започна да я бие.Друг я удряше в корема.Лудата крещеше,викаше,ревеше.Градът,глух и кален,беше затворил вратите си и бе пуснал щорите.Земята стана червена.Биеха главата й в земята и псуваха жестоко.Ритаха и блъскаха я...Тя бе толкоз слаба..те толкоз Горди...
-Мри бе циганко...-крещяха те.Последната кубинка върху смачканото тяло..отне и малкото въздух в гърдите на жената.Карамфилът бе паднал от давна от ръката й,както и тя самата.
Избягаха момчетата..Работата бе свършена.За минути смъртта бе дошла.Лудата лежеше в кръвтта си..Света по чист ли беше..?

Милена Желяскова ,,Лудата,, беше българка родена в Тервел.С висше образование.Изгонена на улицата от собствените си деца...Полудяла от живота..сама..слаба..мъртва...но все пак българка...
Какво стана с гордостта?
Къде отиде лудостта?
 

Прекрасен поглед към действителността в България!С деца като теб за България има надежда!

но, наистина и действителността ни е такава-луда, ревяща, враждебна

... и потресаващо като случка! :)

Мила, ти сама убедително доказваш с какво трябва да се занимаваш - със съпреживяване и творчество! Страхотно си го написала, просълзих се!
Успех през тази толкова важна за теб година!
татко ти

Татси,благодаря ти за нестихващата подкрепа.Хубаво е да знаеш,че винаги можеш да разчиташ на някого да ти помогне морално със савет =)) и със банан=))

...много силно!