Здравейте.Казвам се Полита Герогиева и съм на 20 години.Определено не се чувствам на толкова,а и умствено не съм на двадесет години.Дори не се чувствам тийнеиджър.Минах матурата си по български език с отличие,но още правя правописни грешки и съм изключително разсеяна и отвеяна.Определено не се чувствам на 20 години.За мен света още е игра и не защотот не съм се сблъсквала с трудности,просто не мога да възприема нещата по различен начин.Аз съм Глупав човек.Глупави и забавени са действията ми.Глупави са и мечтите ми.Искам да видя торнадо/доста глупаво при положение,че е разрушително бедствие/Глупава е усмивката ми,мислите ми,прическата и дрехите ми.Прическата ми определено е доста малоумна.И сега като си давам равносметка си припомням,че съм била и По-глупава.Нима е възможно си мисля с моя пилешки мозък.
Деня в който влизах за първи път на училише,беше един от най-спокойните в живота ми.Бях въшлива до кузирката/ не,не майка ми беше глупава,че детето й е въшливо,но аз самата.Висях по дърветата като гибон от сутрин до вечер .Децата се сменяха,а аз оставах да играя./Тогава когато всички деца бяха с най-хубавите си дрехи/както и аз де/ наперени и влизаха за първи път в класна стая,аз бях извикана настрани и проверена вече за втори път.Медицинската сестра прошепна на ухото на баба,че имам буби.Баба ми почервеня естествено като светофар за стоп.Тогава не можах да разбера какво се случва.Винаги съм била по различна.Сега като се връщам назад осъзнавам,че е било спокойно за мен,защотот баба ми е поела удара на срам който аз трябваше да изпитвам.Ето тогава съм била по глупава от днес.
Но глупостта е щастие.Някой път дразниш околните,но никога и себе си.Децата никога не разбират какво имат с глупоста си.И най-вече колко нараняват тези които разбират.Когато бях малка и се събирах с другите деца и когато си споделяхме за роднините си винаги се тупах в гърдите,че имам две баби и двама дядовци.За мен това беше толкова естествено колкото и на колко години съм.Това беше Факт,който никога няма да се промени.Виждах и посещавах всичките си роднини.Играех и скитах от баба на баба.Дядо ми даваше парички за ледено сокче.Правеха ми банички,кексове...и огромно количество палачинки.Винаги ми взимаха подаръци.За съжаление бях едно лигаво дете/не мога да кажа като всяко дете/ и още по глупаво.Сещам се,че веднъж казах на дядо,,Дядо дай мангизи,,Изключително съжалявам за това.Съжалявам,че както годините не си останаха същите така и бабите и дядовците не си останаха същите.През годините минах пневмония.Това беше най-страшната болест която съм разбирала ит о защотот я изкарах аз.Но е момента в който видях мама да плаче разбрах,че дядо/няйният татко/ е болен.Болеста трябва да е като есента да идва да е тъжна и да си змаинава.И да при дядо есента дойде,но премина в зима.Единственото нещо по сериозно което се беше случвало в моя живот до тогава беше киселинността на лимона.На 13 години загубих дядо си.Представяте ли си.Имала съм 13 години да му кажа,че го обичам,а да съм му казвала ,,Дядо дай мангизи,,Живота ме зашливи.Сещам се,че винаги като ме видеше да се шлая по улиците ме питаше дали се ме изпитвали,а аз понеже изкарвах смао двойки го лъжех ,че не.Той с еусмихваше и казваше-Тях ги е страх бе.Усмихваше се и трягваше с колата на лозето.Дни след като дядо почина отидох на лозето и само като видях къщата се заклевам,че се задуших.Плаках си тихо с години.Все още бях малка..и вече не можех да се тупам в гърдите за бройката роднини които имам.Споменът ми за дядо никога няма да изчезне.Всеки път като видя силата на майка ми,борбеността ми,знам че той й я е дал.И за това знам,че неговия дух е в нея.Обичам те Дядо.
Годините минават,аз продължавах да съм глупава.Едната ми баба замина във Варна и аз мама татко и другите ми баба и дядо прекарвахме празниците си заедно.,,Много хубави хора,, казвах за баба и дядо.Баба правеше най-сладките и накъртващи баклавички,а дядо най-леката греена ракия с мед.За мен живота се закърпи.Отново игра.Отново пародия на учене.Отново имах нормален живот без липси.Сещам се ,че от вкъщи до баба и дядо правех 15 минути път.Посещавах ги всяка събота и неделя.Баба ме спукваше на несе сърди човече.После лягаше да спи,а следобед ми правеше тлъсти филии с пастет.Бях дебело дете.Ако бях малко по-умня шях да отслабна и да почна да се събирам с момчета,но не.Бях си детете.В един такъв пореден уикенд баба легна за следобедната си почивка.Беше се свила като дете.По късно през деня татко/неговата майка/ ми каза,че е болна.И понеже съм много отворено дете и си казах,че щом веднъж живота ми е взел близаък от къде на къде толкова скоро ще ми взима друг.Свирках си,за мен лекарите бяха светци.Ходихме да виждаме баба в болницата.Аз я сресвах и казвах,,Стига бе бабо,айде да си ходим,стига си се лигавила,,-глупаво а.9 дена баба беше в болница и лекарите/до тогава за мен светци/ не знаеха какво й има.На 10тия ден в който накрая разбраха,тя почина уморена от всичките им изследвания.До края бях спокойна.Вечерта преди да почине й казах,че я обичам.4 години бях мислила как не го казах на дядо.Ако има нещо за което се гордея в тоя живот бе това. ...След това...след това бях срината.Няколко години след това отново съм дете.Цял живот ще съм такава...защото детството ми беше щастливо Да,но беше счупено от теви две трагедии.Сега отново съм глупава,но зная да казвам по-често Обичам те на любимите си хора.Научих се да Благодаря на Бог за това,че са живи и здрави.Никога,ама никога д ане го обвинявам за загубите,но само да Го моля за прошка,че съм била такова глупаво дете.Глупава ,че несъумях да кажа на дядо,че го Обичам и глупава,че несъумях да кажа на баба какви страхотни баклавички правешеи как й благодаря,че меприемаше такава каквато съм-въшлива.
Честит рожден ден Дядо.
За Илия Пуев и Дочка Георгиева с любов
